петък, 1 октомври 2021 г.

АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ „Носталгия”: Блатото

 

Един човек стоял до блатото и видял вътре друг – затънал до шия. Не се замислил – хванал се за един корен, хвърлил се в калта и успял да докопа ръката му. С неимоверни усилия го измъкнал на брега. „Защо ме извади?” – попитал спасеният. „Ами ти беше до шия в блатото” – казал спасителят.  „Но, аз там живея...”


Снимка от - https://bnt.bg/

Това разказва героят Андрей Горчаков (Олег Янковски) във филма на Андрей Тарковски „Носталгия”.

Интересно е, че точно тази сцена не се цитира от анализаторите (поне тези, които аз намерих и прочетах, а те – вярвайте, не са малко). Вероятно в НАТФИЗ този сериозен детайл се изучава и би било интересно как се коментира.

Блатото е лесна и нагледна метафора, а тази притча е своеобразен ключ към разгадаването на тънките авторови послания.


събота, 9 март 2019 г.

Когато поетите не млъкват

В книжка 1/2018 на списание “Страница” е презентирана украинската писателка Любов Якимчук.


Вижте каква прекрасна млада дама!Тя е попаднала (по някакъв начин) в листата за най-добри книги на десетилетието в 
класацията на “Forbes”.


Ето кратък цитат от стихотворение на Якимчук, поместено в списанието:








“...тази любов ме гледа и ми казва:
мамо, дръж салфетката

много твърда любов
на рядка мама
и газообразен тате”

                   Превод от украински на Райна Камберова

Цитатът не е изваден извън контекста. “Твърдата любов” се свързва с “твърдия диск” който бил извън?... компютъра. “Газообразният” тате е приемлив, заради раздялата на лирическата героиня, но “салфетката” и “рядката” мама са ни в клин, ни в ръкав. Оригиналничене - това е диагнозата, заменяне на неумението с празнодумство.


Опасно е да обобщя, но съвременното разбиране за поезията като супер-бяла съдържа самата кризата на поезията. Да поясня: понятието “супер-бяла” е моя измислица и не трябва да се приема като коректна дефиниция. То е просто име, за да конкретизирам обекта на моя задочен разговор. Имам пред вид като белия стих - стих без рима, но с ритмика, само че и без ритмика, просто отвлечена проза, подредена геометрично и стихоподобно.



50%

Снимка: hermesbooks.com
Петдесет нюанса сиво
Е.Л.Джеймс


Споделеното четене


Един от прочитите на романа може да се конспектира така: Ненаситна кучка споделя хедоничния си нагон с пренаситен извратеняк.
Този блиц-синопсис оправдава бетселърното на тази секс приказка за мамчета (както често я определят).

Ерика Ленард (истинското име на авторката) е напипала печелившия билет в лотарията на литературното производство. Тя има опит с еротичните фензини, с които дотогава удовлетворява графоманската си слабост. Самата тя телевизионер и при наличието на съпруг теле-режисьор, добре се ориентира в колаборацията на полезното и приятното, първото й носи небивал тираж, а второто реализация на амбициите й в областта на масовата култура. А романът притежава всичко необходимо за това. Не случайно тя решава да го продължи и мъжът й (вероятно) продуцира филмирането му (филмовият сценарий е негов). Разпознава толкова скучаещи домакини и мъже с остатъчен тестостерон, че подготвя нещо като латиноамерикански сериал с разширена публика от импотентни застаряващи воайори.

Да използваш сексуалния елемент в изкуството е риск, все едно да нарисуваш палма по фаянса на тоалетната, твърде близо си до кича. Все пак палмата е по-допустима, отколкото повече от 50% от ръкописа ти да описва банални сцени от авангарден коитус, подплатили дълбокомисленото заглавие “Петдесет процента сиво”.

Нека се захванем със заглавието, все пак то определя първото впечатление от книгата.


вторник, 5 март 2019 г.

Още за Ничше


Твърде отдавна, когато специалните книги можеха да се открият единствено в държавната оказионна  книжарница, зърнах поуръфания том на "Тъй рече Заратустра". Видя ми се като самото тайнство на мъдростта. Не ми позволиха дори да я разлистя. Стуваше над 100 лева по парите, които сега трябва да умножим поне по 10. Той остана у мен с езотеричен ореол, като нещо  забранено, но съществуващо.

Фридрих Ничше
По онези времена беше трудно да се намери книга на неутвърден философ, ала критика – много. Българският филм "Бялата стая" (по сценарий на Богомил Райнов) показа това, как на протагониста, лежащ от жълтеница в болницата, не му беше позволено да прочете Фройд, за да го критикува в дисертацията си. Но Ничше, заради много удобни идеологически идеи, не беше така извергнат.

В университета свързвахме Ничше със Свръхчовека, който той  описваше във философията си. От него очаквахме да бъде идеилогическият основател на германския фашизъм и заради това беше удобен за критика. А фактът на неговата по-лесна достъпност, идваше вероятно от първоначалното му мнение, описано в пламенната му статия за Вагнер във Вайрой, в която демонстрира своето убеждение в неповторимостта на композитора, като разгорещен гаулайтер. Именно този чувствителен нерв, чрез който се изпраща положителна вибрация към "народа" – потребител на вагнеровото изкуство, беше в резонанс с действащата идеология.

Верен на класическото си образование и практика, Ничше създава модел за произхода и естеството на изкуството, като го свързва с древногръцката драма.
Моделирането е научен подход. Най-силният, известен до момента, модел е този на математиката. Той предполага прецизност и доказуемост. Самата математика е за себе си модел, защото успява да се самоанализира, създава абстрактни умозаключения и автономни доказателства за своя метод и очаква само някой умело да я приложи. Съвременната наука (въобще) е непременно свързана с математиката и което и да е явление, ако не се основава на нея, се счита за ненаучно, респективно необосновано в опита, дефакто несериозно. Не трябва да се забравя, че макар чистата математика (сама за себе си) да е перфектно обоснована, тя се основава на група умозрителни (очевидни) аксиоми, множество зададени начални условия и ограничения в дефиниционната област на всеки един неин подмодел. Това не я прави по-малко полезна. Напротив, без нея познанието ни е невъзможно. Но без добрия анализатор да я приложи адекватно към явлението, което той изследва, нейната мощ може да се превърне в криво огледало (както и често се случва).

петък, 1 март 2019 г.

Хемингуей


Имам един том (Том-2) избрани творби на Ърнест Хемингуей. Реших да препрочета "Сбогом на оръжията". Оказа се, че достатъчно малко неща от сюжета съм запомнил, което беше добре дошло,  относно идеята за препрочитането.



При книгите е по-различно, отколкото при музиката. Някои музикални творби заобичвам едва след няколкократно изслушване и после ги очаквам с интерес и като анонимен диригент предвещавам предстоящи любими, музикални фрази. Още помня и най-малките подробности от почти всички албуми на Dire Stratis, прекрасните 4-та и 6-та симфония на Чайковски, особено първия му концерт за пиано, този за цигулка, както и двата концерта на Рахманинов, които стотици пъти слушах на път в колата ми, а сега останах с неяснотата къде загубих флашката със записите. Това "явление"вероятно си има и други положителни страни – тук-там успявам да различа, че съответната симфония или концерт е изпълнена от оркестър с друг диригент, различен от "моя" във флашката, дори да изявявам претенции за качеството на изпълнението, като си давам сметка, че причината е точно този навик - да съм слушал произведението именно под диригенството на маестро Табаков или Караян, или кой знае кой.
Но при книгите не е така. Вероятно заради фабулата, която обикновено олицетворява интригата и е виновна за прилъстяването на читателя. Изключение прави някой абзац, изречение или страница, която читателят би препрочел заради стилистичен шедьовър или мъдра сентенция. Такива неща аз, обикновено, подчертавам, като предизвиквам усмивки всред познати и близки.

Доктор Фаустус


"Доктор Фаустус"
Томас Ман

Томас Ман е нечитаем писател и точно това го прави привлекателен, защото различното се крие в непривлекателните му, дълги абзаци, безкрайните изречения, липсата на отморяваща пряка реч. Това обстоятелство ме кара да прочитам текста до край, без никакви пропуски, дори с някои повторения за компенсация на мисловните пропуски. Тези пропуски се провокират от потока на мисълта, който обикновеният човек не може да обуздае, това безкрайно движение на мисли, образи, спомени, които могат да озаптят само добре тренираните медитатори. Посредственият читател търси емоционалното съдържание на текста, като агрегатно състояние на мисълта, в частност развлекателното. Тази емоционалност е душевен атрибут. Този читател обича да сравнява текстовото битие да го сравнява със своето, като лесно се манипулира. Достойнството на такъв текст е възпитанието, което може да окаже на читателя или манипулацията, дори тя да не е целенасочена.
Нека обобщя:
В един текс разпознавам три нива:
1. Графично-информационно. С текста се прехвърля някаква информация. Това е технологичната страна.
2. Душевно-емоционално. Текстът съдържа емоционален заряд. Идеята и стилът му е определен от емоционалното състояние на автора и с емоционалното покритие на неговия проект.
3. Духовно. То е безстрастно, беземоционално, носител на човешкия разум, ценности, морал, логика и интуиция.
Тези нива са в донорно-акцепторна връзка, определят се и от писателя, и от читателя. Идеята може да е една, а реализацията (разбирането, продустът) – друг.
При Ман преобладава третото ниво.

Бронзовата къща


На мястото на бившия Мавзолей в София се издигна "Бронзовата къща".
Авторът на тази инсталация е бългаският емигрант Пламен Деянофф, замислена, утвърдена и реализирана като символ на българското председателство на Съвета на Европа.



Много критика понесе тази конструкция, която след два месеца трябваше да е демонтирана и преместена в друга държава.
Какво и защо е това?
Някога, след подобна критика, е била построена Айфеловата кула. Пак за кратко време, колкото за световното изложение. Там французите са си задавали същия въпрос.
Какво и защо е тази купчина от железа и то точно до Марсово поле?
Я сега вземете кулата от парижани. Какво ще представлява Париж, Франция без нея? Един романтичен град с огромна липса край Сена.
Бронзът е метал, неестествена сплав, който идва от миналото, от една Бронзова епоха. Някои от механичните му качества (той има ниска температура на топене, тънколивен е), го правят незаменим в скулптурата.
Инсталацията е "къща", нещо което приютява, предназначено да съхранява. Конструкцията е такава, че отвън да се вижда какво става вътре. Всъщност "вътре" нищо не става, а формално затвореният обем очаква какво ще се случи във въображението на зрителя. Тя не пречи на света, стреми се да намери мястото си в него.
Преди да е родена, Къщата е обявена за невалидна. Този спонтанен акт я прави уникална. Тя е инвалид, пространство в неавностойно положение, самата отчужденост в привидно толерантния свят.
Пропорциите й, тази изкуствена геометрия, създават усет за нарушаване на златното сечение, така че тя се различава от античните архитектурни шедьоври. Тя е непрактична, нефункционална и пречи. Освен това се е настанила върху основите на едно отречено съоръжение, каквото беше Мавзолея, отречен и унищожен заради идеи и внушения. Къщата се натрапва заради нови идеи и внушения, неразбираеми както всичко, което нарушава стериотипа на пространството.
Тя е присъствие. В нея има не само импозантна протяженост, но и време, пропито в бронза.
Нормално е да се възприема нееднакво от различните хора, защото е различна.
Имаме един човек.
Нормално.
Човекът е с очила – допустимо, дори понякога модно.
Той е гол – скандално. Неморално, неприлично, цинично.
Но човекът има карнавално големи очила.
Смешно.
Човекът го няма – никой нищо не забелязва, ако вече не са свикнали с присъствието му на определено място. Ето сега махнете Айфеловата кула, както споменах по-горе.
Защо Кристо опакова?
Събуждате се сутринта в Берлин и дори не поглеждате към толкова познатата отдавна сграда на Райхстага, но днес очите ви се привличат първо от нея, защото е опакована. Оставете настрана психомоторната реакция, тя е само инструмент.  Вече в деня ви е попаднала някаква емоция, различна, примамлива за размисъл и за различно възприятие. Промяната на света не става моментно, а изисква дълго време, спрямо нашия кратък живот. Кристо и този Деянофф ни скъсяват времето за промяната, като ни смаляват света до нашите плахи възможности да го възприемем. А дали ще го приемем си е наша работа. Нека всеки го прочете различно, нека е четнамличен.